Берлинале бе открит с филма на Франсоа Озон „Петер фон Кант“, а един от първите в конкурса показа „Римини“ на Улрих Зайдъл. Андрей Плахов обърна внимание на припокриването в работата на двама изтъкнати европейски режисьори.
Поименните са доста неочаквани – защото тези двама автори са полярно далеч един от друг. Австриецът Зайдъл излезе от документалните филми с антропологична и социална подплата, французинът Озон обича игровите елементи, литературните и кинофилските измамници. Освен това, Ozone обича половите инверсии и тук, между другото, беше известният филм на Райнер Вернер Фасбиндер „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“.
В оригинала, успешна модна дизайнерка, изцяло направена от калай, се отказва, когато се влюбва в млада красавица, която прави кариера чрез секс.
В новата версия модният дизайнер се превръща в скандален филмов режисьор, в който лесно се отгатва самият Фасбиндер. Той написа този сценарий по време на дванадесетчасов полет от Мюнхен до Лос Анджелис, за да покрие страстта си по завоалиран начин.
Любящият режисьор беше точно на път от един роман към друг: първо, чернокожият баварски актьор Гюнтер Кауфман беше обект на неговата страст, а след това мароканецът Ел Хеди бен Салем. Оттам идва тази фамилия във филма на Озон, а от пиесата на Фасбиндер идва история за чернокож любовник, от когото Петра (или Питър) ревнува.
Ozone, с обичайната си иронична лекота, разигра история, в която се сблъскват немската сантименталност, която не е чужда на Фасбиндер, и яростния сарказъм. На френски весело показа немският гениален актьор Дени Менош. Помага му Стефан Крепон, който изобразява безмълвния слуга на Чарлз с весел хумор и скрита трагедия, както и Халил бен Гарбия като чувствения арабски младеж Амир бен Салем, който бързо сменя условния Фасбиндер с условния Дзефирели. Женският прототип на това живо съблазняване е изигран от някога младата Хана Шигула; тук остарялата муза на „двигателя на немското кино” е въплътена в неговата майка. И Изабел Аджани се очертава като емблематичната филмова звезда, чийто портрет украсява спалнята на фон Кант, отстъпвайки място на провокативно бляскави портрети на Амир като измъчен християнски мъченик.
Подобно на Фасбиндер, версията на Озон има сатирична нотка за онези, които са известни и богати, но също така плачат. Разликата обаче е голяма: Фасбиндер написа сценария си с кръвта на сърцето си, Озон с лека синефилска писалка.
За „Римини“ на Улрих Зайдъл не може да се каже нито първото, нито второто. Героят на филма, сладкогласният певец Ричи Браво (Майкъл Томас), е влязъл в тираж и работи на непълно работно време в хотел в италиански курорт през ниския сезон. Тук идват старите му почитатели, които омайва с някогашни модерни песни и мачо обноски, радва елита в леглото, и то никак безинтересно. От време неговият баща-фашист, който умира в старчески дом, нахлува в живота на доста опърпан жиголо (актьорът Ханс-Майкъл Реберг наистина почина преди пет години, филмът е сниман и подготвян толкова дълго). И един хубав ден осемнадесетгодишната дъщеря Ричи се появява с брадат ориенталски приятел и подозрителна група за подкрепа.
Зайдъл е изключителен майстор на синтеза на документалистика и фантастика. Но този път умението се проваля: филмът не е изграден драматично, изтеглен, а бюстът с песни го превръща в някакъв крив мюзикъл.
Сюжетите както с бащата, така и с дъщерята не са напълно разработени, а сцените на сенилен секс, въпреки богатството на героите, не носят елемента на провокация, с който Зайдъл беше толкова щедър. Да, богатите са самотни, а актьорите са цинични, това не е новина. Но в предишните филми на австрийския режисьор имаше поне един бекхенд епизод-символ. Тук всичко е рационализирано, приблизително и следователно банално.
bbabo.Net