Камон Камон от Майк Милс, черно-бял почит към Алиса в градовете на Вим Вендерс, е пуснат: тук меланхоличният герой Хоакин Финикс пътува със своя племенник из съвременна Америка. Внимателно имитирайки документална интонация, този невероятно красив филм говори меко за страховете на съвременния успешен човек.
Разрошен, уморен, но очевидно успешен радиожурналист, когото въпреки сивата коса всички наричат Джони (Хоакин Финикс), работи по голям специален проект. Заедно с групата си той обикаля напред-назад из Америка и записва деца – говори с тях за живота, страховете, бъдещето. От руините на Детройт до слънцето в Лос Анджелис и след това отново на изток и юг. Осатанев в съседната хотелска стая, Джони набира телефонния номер на сестра си Вив (Габи Хофман), с която не е разговарял дълго време – откакто почина дълго болната му майка – и изведнъж се оказва, че я посещава. На прага го среща порасналият му племенник Джеси (Уди Норман). Момчето е на девет години, помни зле чичо си и трябва да се запознае отново, но всичко е наред: двама интроверти - голям и малък - определено не се дразнят един друг. И когато Вив трябва спешно да замине за болния баща на момчето (Скут Макнейри), чичо му обещава да се грижи за племенника му. Отначало живее в къщата на Джеси, а когато отсъствието на Вив се проточи, той лети с него за Ню Йорк, след това за Луизиана.
По пътя призрачната нишка на родството забележимо става по-силна. Джеси не се разделя с професионалния рекордер и микрофон на чичо си, слушайки непознатия заобикалящ свят, а Джони най-накрая намира сили не само да разпитва другите, но и да чуе себе си. Способността да слушате не е едно от основните човешки умения, но именно за този талант говори преди всичко новият филм на Майк Милс, главният герой на който авторът частично отписва от себе си (портфолиото на режисьора включва документален проект „Умът, скитащ сам по вълните на странни морета“, за който беше интервюиран от деца в Силиконовата долина). За Милс, който някога е започнал кариерата си в музикалната сфера, звукът в случая е почти по-важен от картината – черно-бяло, меланхолично, хуманно. Камон Камон е заснет от ирландеца Роби Райън, оператор на най-новите филми на Кен Лоуч, Ноа Баумбах и Сали Потър, чийто визуален дизайн е изчислена препратка към редица независими шедьоври и автори, от Джон Касаветис до Вим Вендерс („Алиса в градовете“ изглежда е безспорният първоизточник „Камон Камон“), а звукът е нещо, за което си струва да гледате филм само със субтитри и само в киносалона.
Съкането на океанските вълни, белият шум на оживена градска улица, меката тишина на възглавницата се смесват в еклектичен саундтрак. Синът на музиканта Джеси слуша класиката, Вълшебната флейта в изпълнение на квартета на саксофони седи до Лий "Scratch" Пери и ранно-ранния Лу Рийд. Тук буквално трябва да преминете през звуците, те запълват пространството. Най-важните неща се казват само шепнешком, на ухото ви, в нощен телефонен разговор, за да не изплашите звука на света. Но понякога можете да крещите, така че най-накрая да ви чуят. Това изглежда е същността на последния диалог на Джеси и Джони. В гората, където тихо шумолят листата и звънят насекоми, човек все още чува само едно от големия свят: „Хайде, хайде, хайде, хайде! Е, чуйте рева ми в отговор: „Чувствам се зле, свят, и това е нормална реакция“.
Абонирайте се за Уикенд във Facebook
bbabo.Net