Още либийски избори, проведени без подходящо национално помирение и политически гаранции, няма да донесат стабилност в страната.

Засега обаче няма съгласие относно новата дата или изборните процедури, нито дали президентските и парламентарните избори трябва да се проведат в един и същи ден или не. Но липсата на консенсус по тези логистични въпроси далеч не е най-големият проблем.

Има големи нерешени проблеми, поляризиращи страната в момента и при липса на открит диалог за тяхното разрешаване, провеждането на изборите на 24 януари или на друга бъдеща дата рискува страната да потопи в нов цикъл на насилие.

Ребуси от минали избори

Провеждането на избори на фона на сериозна политическа поляризация вече се оказа пагубно за мира в Либия. След като дългогодишният владетел Муамар Кадафи беше свален през 2011 г., либийски актьори и чуждестранни играчи се втурнаха към избори, за да дадат тласък на политическия преход в страната. Но вместо да донесат стабилност, проучванията само влошиха политическото и социално напрежение, което доведе до повтарящи се епизоди на смъртоносно насилие.

На 7 юли 2012 г. Либия проведе първия си парламентарен вот след разпадането на режима на Кадафи, за да избере 200-членния Общ национален конгрес (GNC). Въпреки че бяха възхвалявани като „свободни и справедливи“ от големите западни сили и ООН, изборите не донесоха стабилност в страната.

Основните социални и политически разцепления не бяха разгледани, което доведе до вълнения преди и след гласуването. Старите оплаквания на източните и южните региони се появиха отново, тъй като жителите им видяха неравномерното географско разпределение на местата като знак, че маргинализацията им от Триполи ще продължи и в Либия след Кадафи.

Освен това местните политически участници се стремяха да отслабят GNC. Преди гласуването законодателният орган беше лишен от ключови правомощия, като например назначаване на комисия за изготвяне на конституцията и обсъждане на нейните разпоредби. Така базираният в Триполи GNC се роди слаб, страдащ от ограничени правомощия и липса на легитимност. Избраният от него кабинет беше по подобен начин отслабен.

Тъй като мандатът му изтече и страната навлиза във война, GNC беше принуден да насрочи нови парламентарни избори през юни. На фона на насилие и рекордно ниска избирателна активност беше избрана Камарата на представителите. Много членове на GNC, главно от запад, оспориха резултатите и отказаха да предадат законодателната власт на новия орган. Лоялни на ГНС ​​сили попречиха на новоизбраните депутати да започнат работа. През ноември либийският върховен съд постанови, че изборите на 25 юни са противоконституционни, но Камарата на представителите, която беше призната от ООН, пренебрегна резолюцията.

Една от основните причини изборите да не успеят да придвижат страната напред е липсата на съгласие между различните политически участници в Либия и ангажимента към основните политически принципи на демократичния преход. Преди провеждането на тези гласувания не бяха въведени гаранции, които да гарантират приемането и съответствието на всички страни с крайните резултати. Не бяха предприети значителни мерки за разрешаване на исторически оплаквания на маргинализирани групи и за гарантиране на тяхното представителство в новите държавни институции. Не е имало и правилно помирение между общности и племена, които са били замесени в минало насилие.

Продължаваща поляризация

Доста преди гласуването беше ясно, че старите разделения продължават да се гноят и подкопават прехода. Имаше няколко пречки, които отразяват широко разразилата се поляризация в Либия и които подкопаха изборния процес.

Първо, изборният закон, който очертава изборните процедури и следизборната институционална структура, не беше приет от всички партии. Разпоредбите на закона бяха написани и приети от Камарата на представителите, която не се консултира правилно с други либийски държавни институции, като GNU, Съвета на председателството и Висшия държавен съвет (HSC).

Законът също е изготвен по начин, който определя политическата система на Либия като президентска, предоставяйки на президентството значителни правомощия. Разпоредбите в закона също така позволяват на настоящите длъжностни лица да участват в изборите и след това да се върнат на позициите си, ако загубят.

Второ, преди изборите не бяха предложени консенсусни кандидати, които биха могли да обединят разделена Либия. Всъщност всички водещи в надпреварата бяха разединяващи фигури. Сред тях са: министър-председателят на GNU Абдул Хамид Дбейбех, който реши да се кандидатира, въпреки че е обещал да не го прави; Агила Салех, председател на Камарата на представителите и близък съюзник на Хафтар; самият Хафтар; и накрая, Сейф ал-Ислам Кадафи, един от синовете на Кадафи, който е обвинен в престъпления срещу човечеството и е издирван от Международния наказателен съд и главния прокурор в Триполи.

Кандидатурата на Сейф ал Ислам, по-специално, предизвика много възмущение сред либийците, които са ужасени, че избори, предназначени да върнат страната на пътя на демократичния преход, могат да върнат режима на Кадафи. Докато той е най-противоречивият от тези фаворити, останалите също са доста проблематични. Ясно е, че всички те искат да се кандидатират, за да възстановят или защитят своите позиции и привилегии и не биха могли да деескалират напрежението, да съберат страната и да намерят приемане от всички регионални играчи.

Трето, както през 2012 и 2014 г., изглежда няма консенсус относно „правилата на играта“ преди президентския вот. Основните политически участници – подкрепени от различни въоръжени групировки – очевидно са били в разногласия за това какво ще се случи след изборите, как ще се случи прехвърлянето на властта и как ще бъде гарантирано признаването на резултатите от всички.

Освен това няма неутрални сили за сигурност или обединена армия, които да гарантират миролюбието на вота, няма неутрална съдебна система, която да се справя със спорове, и няма независими медии, които да информират либийския народ правилно. Най-важното е, че няма помирение между либийците, тъй като старите и новите оплаквания продължават да се гноят и различните общности продължават да са изправени пред маргинализация.

Пътят напред

ООН, заедно с международната общност, се опита да си затвори очите за вътрешните разделения между основните либийски участници и накара либийците да проведат избори на всяка цена, точно както направи през миналото, в ущърб на нацията.

Ясно е, че провеждането на избори при тези обстоятелства, които са доста подобни на тези през 2012 и 2014 г., ако не и по-лоши, няма да доведе до мир и стабилност в Либия. Ето защо отлагането на вота трябва да се разглежда като възможност за изтегляне на страната от плъзгане в нов цикъл на насилие.

Десетилетие след падането на режима на Кадафи е време Либия и нейните международни партньори да се поучат от грешките в миналото. Бързането на либийците да проведат нови избори на фона на сериозна поляризация и кипящи оплаквания ще доведе до още нестабилност и насилие. Либия има потенциала да излезе от неуспешните си държавни обстоятелства, но за да направи това, тя се нуждае от подкрепата на международната общност, за да проведе национален диалог и да се придвижи към мир и помирение.

Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната му позиция.

bbabo.Net