Русия (bbabo.net), - Австрийският филм "Hinterland: Sin City" е неочакван и, трябва да кажа, чудесен пример за това как днес работи стилът на немския експресионизъм, принадлежащ към историята, - визуалното решение на картината на Стефан Рузовицки я прави задължителна за гледане всеки киномен.
Стефан Рузовицки, носителят на Оскар, спечелил филма фалшификаторите от 2007 г., тук отново е майстор на оригинала, работещ с мощни, уверени щрихи. Действието се развива след Първата световна война през 1920 г.; група войници и офицери от рухналата Австро-Унгарска империя се завръща от руски плен във Виена.
Сред тях е Питър Пърг, бивш успешен криминалист. За две години плен тяхната родина се промени до неузнаваемост: предишната й мощ и блясък се изпариха безследно, сега тя е само малка страна на картата на разкъсана от войни Европа. Самият Пърг вече не е същият: обезобразено от сътресение на мозъка лице, изчезнал поглед, кошмари, замъглено съзнание прави всичко наоколо деформирано, чуждо, враждебно. Магнетичният образ, създаден от австрийския актьор от турски произход Муратан Муслу, от първия кадър задава тон на нещо безнадеждно дехуманизирано за цялата картина: войната, подобно на новия Франкенщайн, превръща човешкия свят в сборище от мрачни, готови- направили чудовища.
Кадър филмът въвлича зрителя в този мрачен, почти монохромен свят на следвоенни разрушения и хаос. Виена изглежда като палисада от фабрични комини, поставени на случаен принцип, тя потиска с коридори на тъмни улици, изкривените си сгради без прави ъгли и вертикали притискат хората в произволно шуртяща, крещяща тълпа, тъмните улички са изпълнени с опасност. Експресионизмът на художника Ули Симон е продължен в работата на оператора Бенедикт Нойенфелс: винаги неочаквани, болезнено "ненормални" ъгли, картината се изкривява от оптиката и когато камерата пробие тази тълпа, панорамата на лицата ще ви напомня за Каприко на Гоя или дори кошмарите на Бош. Градът на дворците и катедралите се появява като зловещ театър, където на преден план, отблизо, пътят непрекъснато пресичат делови бюргери от театралните статисти, сякаш надолу по сцената.
И в този антураж ставаме свидетели на последователни убийства. Едно умират колеги от Перг, убийствата са извършени с някаква дяволска изобретателност: някой е прикован към оградата по начина на св. Себастиан, по тялото ясно се разчитат деветнадесет разкъсани рани; някой е разчленен и замръзнал в деветнадесет блока лед, деветнадесет от двадесетте пръста на ръцете и краката са отсечени... Берг ще трябва да си спомни предишната си професия и в същото време да открие много нови неща в бившите си приятели, колеги , колеги от полицията.
На тази снимка всичко изглежда непоследователно. Самата смърт е унижена, стъпкана в калта на пътя. Вярата е възмутена и героят яростно уринира върху олтара на величествената катедрала. Крехката, ефирна, поетична Тереза Кернер, с която Перг развива странни платонични отношения, е патолог по професия, хладнокръвно разглежда изкривени тела (работата на красивата Лив Лиза Фрайс, изискана, изградена върху контрасти).
Ако визуалното решение на филма кара човек да се сети за Кабинета на д-р Калигари от Робърт Вине и други шедьоври на немския експресионизъм, то ритуалният номер 19 и някои характеристики на сюжетната рамка са за трилъри като Седем от Дейвид Финчър или Третият Човек от Карол Рийд. Развитието на действието е лежерно, но напрегнато; болезнената атмосфера на филма, пълна с тайни, непредсказуемостта на събитията осигуряват виртуозен баланс между изящно адски артхаус и комерсиален трилър, който може да завладее въображението на зрителя. Това е сякаш самото въплъщение на грозотата и кошмарите на войната. Изумително мощен образ на света, осакатен от него, видян сякаш отвътре на този свят чрез неговата безмилостно остра, изкривяваща оптика, е основното, което остава след гледането на този филм. Мистериозно звучи за руското ухо „Хинтерланд“ не е името на непознат „град на греховете“, а буквално „вътрешна земя“ – вътрешният свят на неизлечимо болно съзнание, ранено от война.
bbabo.Net